Yes I care – US goes green

At one point last year when the financial crisis transformed into an economic one I was discussing with my environmentalist friends the possible effects over the environment. We split between the following three – the drop of industrial production will have a beneficial effect; the lack of resources will discourage scientific research and this will damage the pro-green efforts in the long run; politicians will be preoccupied with bailing out companies and saving jobs and will lack the time and will to deal with climate change. What is unfolding now is a combination of the three, but the recent news make me think the efforts to reverse climate change are still on top of the agenda.

Yesterday president Obama announced an ambitions plan for car emission cuts in the US. The plan will make car-manufacturers produce vehicles that run at least 35 miles per gallon  on average with current standards being 25 miles per gallon. This means that all SUVs, ATVs, cars and motorbikes will run at an average cost of around 6,7 liters per km. This is indeed a major step in the US legislation, especially considering that it took 30 years for the US to adopt its first car efficiency bill 18 months ago. Only half a year later we see a significant improvement in standards and also a requirement for increase of car efficiency by 5% annually.  This is good for three reasons

1. Manufacturers have clear standards and know what their limitations are in the long run
2. Drivers will use more efficient cars and spend less on oil, which they certainly look forward to after the record prices of 4 USD per gallon from 2007
3. Less fuel will be spent and the car emissions will be cut by 1/3 by 2016.

The so called California standards introduced long ago by the Governor Schwarzenegger are now embraced by the biggest economy in the world. As we can see the new American president keeps the environment high on the agenda, as he pledged in his election campaign So far car manufacturers such as Ford have been producing energy efficient cars for Europe and Japan but still have not applied green standards for the US market. Now such companies will have the opportunity to be leaders, while others will start new investment programs. In fact it is the US government that starts these programs, as it already has a lot of control over the car-manufacturing industry in the US because of the crisis.

The US president was really quick to announce this plan only 4 months after he entered office.It is indeed a step that we should all welcome, but it is still far from what the biggest economy in the world can do for the planet. I think the US needs a strategic paper that outlines its goals in energy efficiency, green house gas emissions, conservation and other measures tackling environmental degradation. In this respect the Americans have a lot to learn from the EU which has extensive legislation and is at the lead lead of fighting climate change.

Consider last year’s strategy EU 2020 It exceeds the ambitions of the US administration by a large margin and sets a high goal to achieve formore than a decade ahead. In short it does the following:

1. cuts the greenhouse gases with 20% from their level in 1990
2. increases the renewables’ share in the  EU economy to 20% of all energy used
3. Cuts energy consumption by 20% by 2020

I will be really happy to see a similar plan in the US. What is more in the case of the EU is that neighboring countries have also joined the EU-led efforts. The US can also learn from the Emission Trading System  (ETS) of the EU, which apushes companies to seek ways of low-carbon production and stimulates those ones who have efficient investments in green technologies.

Thus the positive effects are both on the environment and the economy. This is hugely important as it shows the link between green thinking and profit thinking. In traditional terms these are two opposing concepts, but the ETS is a good example that it is not longer so. It even created its own carbon market with carbon auditing and a huge turnover, which at the end of 2008 reached over 4 bil. Euro per month. The psychological element here also should not be underestimated. Paying for CO2 emissions really brings it close to mind that the air is not for free and it is also a resource you should pay for if you pollute it. Just like other resources like coal, water, gas and so on. Such measures, I believe, have very far-reaching effects for the new school of thinking about the environment and making it part of our daily business. A positive part.

More about the new school of thinking you can see here .A dramatic story about the world we live in.

Мажоритаре

Новият закон за изборите предвиди 31 депутати да се избрат мажоритарно. Това породи големи дискусии и спорове дори сред конституционните съдии, които се разделиха 6 на 6 по върпоса дали тази промяна е противоконституционна. Дебати имаше и много преди приемането на закона и мажоритарния му елемент. Президентът Първанов от много време говори как иска да види повече личности в Народното Събрание. Също така много граждани през целия преход са изразявали подобно становище и са виждали в мажоритарните кандидати начин да се търси по голяма отговорност, да има повече видимост на това кой гласува законите и да изберат сами управляващите си, а не чрез спуснати листи.

Това прави промяната на избирателната система в 12 без 5 - много гласове изтичат в канала.

Напоследък герои като Слави Трифонов повдигнаха остро този въпрос, а сред младите лидери на България от „Големия Избор” темата също присъстваше осезателно. Но дали си даваме сметка за това което е малко по-дълбоко от „гласуването за личности”? Дали разбираме какво означава пропорционалната и мажоритарната система? Без да влизам в подробности за предимствата и недостатъците на всяка една от тях, искам да преразкажа накратко прехода през призмата на избирателната система.

В политическата наука има много неясни неща и все още се търси отговорът на много фундаментални въпроси. Има обаче две доказани истини: първо, членовете на която и да е партия почти 100% се явяват на избори и гласуват за партията си. И второ, пропорционалната система създава много на брой партии в парламента, докато мажоритарната – почти винаги две, и в случаите на регионални или етнически партии – три.

Пример: Холандия, пропорционална система, няма никаква бариера за влизане в парламента – има 11 партии при 150 депутатски места. 7 от тях имат по-малко от десет депутата, а има партия  представена само от 1 човек. Извод: раздробеност, представени са всички обществени групи. Управлението винаги е коалиционно.

Пример: Великобритания, мажоритарна система, три партии, управлява най-голямта. Или САЩ – мажоритарна система- две партии.

Примерите от този тип са много, те имат различия помежду си от гледана точка на детайлите на избирателната система, но като цяло тенденцията е очевидна: При пропорционална система има повече партии в парламента, които са относително по-малки. При мажоритарната – обратно или тук-там може да се появи независим кандидат с голямо влияни в избирателния си район.

Пропорционалната избирателна система в България създаде шарен парламент

В България в началото на рехода бе взето решение да има пропорционална система. Това прдположи възможността много партии да прескочат здравословната 4% бариера и да имат парламентарно представителство. На практика това стана. В началото политиката бе доминирана от опозицията „комунисти- антикомунисти”. Малко след това, партията с дълга история и много добра вътрешна структура (БКП->БСП) остана консолидирана, докато тези които тепърва започваха политическия живот и нямаха опит в правенето на партии започнаха да показват различия. Междувременно се появиха и други партии на бизнеса и българските турци, на земеделците, които също влязоха в Народното Събрание. Интересното е, че като махнем БСП всички партии имаха някаква реформаторска мисия – ДПС търсеше представителство за турците и справедливост за Възродителния процес (това после се промени). Бизнес Блокът на Жорж Ганчев искаше по-добри условия за правене на бизнес и участието му в управлението на страната. Земеделците и Демократическата Партия търсеха възстановяване на политическото статукво от преди 1944, реституция и т.н. Малко или много всички тези и други реформи свързани с пазарна икономика и граждански свободи бяха мотото на СДС и това е съвсем естествено, предвид че СДС беше не партия, а конгломерат от малки анти-комунистически реформаторски формации. С други думи – противниците на статуквото не бяха обединени от общия идеал статуквото да бъде променено. Напротив, те бяха разединени в усилията си това да стане (колко са били автентични усилията на някои от тях е съвсем отделен въпрос). Резултатът от всичко това беше неспособност за реформаторско мнозинство до 1997г.

Ако на предните избори имаше мажоритарна сиетама, парламента сега щеше да е такъв. А синьото щеше да е ДПС

След тоталния икономически крах от 1995-6 г. такова мнозинстово се сформира. Политическият опит на тогавашното ОДС беше несравнимо малък, в сравнение с този на БСП с над 100 годишна история. Това струва ми се бе и причината за противоречието и раздробяването на десницата след успешния й мандат. Макар и още по- разделени реформаторските партии все още имаха шанс да влязат в парламента дори явявайки се в 3 различни формации на изборите през 2005. Това бе способствано от пропорционалната система, която стимулира малки партии. Обратно, ако през 2005 имаше мажоритарна система, на никой нямаше да му минава през ума да се яваява сам на изборите. Защото при такава система в парламента щяхме да имаме представители само на БСП (която победи в почти всички райони), ДПС (традиционно силна в Свероизточна Блгария и Кърджалийско) и няколко човека от НДСВ. И това всички и вляво и вдясно го знаеха много добре.

В най-нови дни политическото статукво е следното: имаме силна и консолидирана БСП (както винаги през прехода) и появяващи си изчезващи популистки партии (НДСВ). Имаме и силна регионална партия ДПС. Мажоритарна система следователно облагодетелства именно тях. Всяко въвеждане на какъвто и да е мажоритарен елемент намалява шансовете за представителство на останлаите малки партии. Това са партиите, чието национално представителство в момента е не повече от 10%  за която и да е от тях , и които не са способни да са първа политическа сила в който и да е регион.

Липсата на мотиви в новия (вече обябен в някои части за противоконституционен) изборен закон ме кара да си мисля, че елиминирането на малките партии беше единствената му цел. Ако погледне назад: първо създаваме система която да раздроби реформаторските сили, после правим система която оставя 2-3 най-големи партии в парламента. Ето защо, смятам че хората които предлагат мажоритарна система нямат представа какво означава тя или искат да елиминират определено политическо представителство от парламента. Толкова за реформаторът Слави Трифонов. Толкова и за младите надежди в българската политика, които искат да гласуват „за личности”. Старата надежда на ДС и БСП и настоящ български президент също иска това. Не виждам тогава на какво се основават мераците за сменяне на поколенията в политиката. Всъщност за младите и старите в българската политика вижте тук .

 

Various Artists: Дневния ред в България

Иначе мажоритарната система си има и добри страни. Пропорционалната също. Обаче няма как да разберем какви са те без обсъждане за плюсовете и минусите им или само с подхвърляния от типа „гласуваме за личности” и „стига спуснати листи”. Мажоритарните кандидати пак ще са спуснати. Да внимаваме и колко познати ще бъдат те. Гаранция за по-голямата им обвързаност с избирателния район също няма. Да сте ходили в офисите на депутатите които сте избрали преди 4 години?  Едва ли. Дали мажоритарната система ни решава проблемите с политическия елит? Съмнявам се. Дали дърдорковци като Слави и др. разбират какво е мажоритарна система? И накрая най-важното : КОЙ ЗАДАВА ПОЛИТИЧЕСКЯ И ОБЩЕСТВЕН ДНВЕН РЕД В БЪЛГАРИЯ? И КОЙ НИ ДАВА АРГУМЕНТИТЕ, ЧЕ ИМЕННО ТОВА Е ПРАВИЛНИЯ ДНЕВЕН РЕД?

Жалко. Неприятните изводи са на лице дори и без да се задълбочаваме особено…

Nordic Cooperation

I was pleasantly surprised by the today’s news that Denmark and Sweden are joining their air spaces. Now in the EU there will be 27 countries and the air space will be sliced into only 26. Indeed, not a great improvement, but first of its kind. The project aims at more efficiency and cuts of spending, but at the same time sets the foundation for what can be a key element of the European Common Market and Security and Defence Policy. In this respect, several months ago the same two countries partnering with Norway, Iceland and Finland launched a project to create a joint Early warning system in North and Barents Sea, common coast guard unit, and civilian-military task force. This suggests also poling of other resources such as intelligence and strategic airlift, to which the five Nordic countries also pledged. All the elements of the plan that is to be launched later this year are at the top of the European Security Agenda and we have many examples of the need for better cooperation in them.

Nordic Cooperation

I cannot help but thinking that we may be witnessing the benefits that a multi-speed Europe can create for all the EU members and beyond. When the five Nordic states can cooperate at such high political and technological level, having in mind their different memberships in the EU, NATO and ESDP, then I think there is a chance for Europe. So we can only hope that the good practice can be spread to other regions and allow cutting costs and deepening partnership between the EU member states and the European regions. Cooperation and economic benefits are both beneficial for the countries and increase the economic and political power of the EU in the world -something that all the member states have interest in.

За Общностния интерес и Eвроизборите

Тези дни в Исландия беше съставено ново правителство и то ясно заяви намерението си да кандидатсва за членство в ЕС. Това е добър знак за една от движещите сили на европейската интеграция – външни шокове и заплахи (Исландия претърпя тотален икономически срив). Но има и друга сила. Разбирането на европа сама за себе си; разбирането на равноправните нации за това искат ли да са равноправни и в какъв ЕС искат да участват. Това е конструктивната сила. Тази, която е про-активна и може да се справи с проблемите преди да са започнали да ни тресат. Защото днес проблемите (тероризъм, деградация на околната среда, пиратство, недостиг на ресурси, трансгранична престъпност и т.н.) надхвърлят възможностите на всяка една държава. Ако реагираме само на външни шокове става нещо съвсем друго – в най-добрия случай Европа спира да задава дневния ред. А минаха столетия от момента в който България задаваше дневния ред. Това беше при Аспарух.

Но защо това да ни вълнува? – Бог високо, комисар далеко, ще кажат някои. Държавата България обаче има изключително голям национален интерес от блаоденствието на общността и от това общностния интерес да не е най-малко общо кратно на 27-те национални позиции. За това има няколко хипотези:

ЕС като Дойна Крава

1) Хипотеза на дойната крава – ЕС ни дава пари, ние ги харчим,по възможност за нещо смислено. Следователно, колкото по-голям е бюджетът на Комисията, толкова по-добре сме и ние. В колкото повече политики ЕС има компетенции, толкова повече сектора ще можем да си финансираме. Прото, ясно, плоско.

2) Хипотеза на Великите сили и световната конспирация – България не може да се справи сама с проблемите които ни заливат (вътрешни и външни) за това, както винаги търсим Велика сила, към която да се прикчим и да ни защитава пред другите велики сили, които искат да ни унищожат. Особено актуална е тази хипотеза при наличие на конфликти и при резки завои в политиката (края на Османското иго, Световните Войни, края на студента война)

3) Хипотеза на международното равноправие. Тази хипотеза е комбинация от двете предни, но видяни от съвсем различен ъгъл. България е малка, бедна, а от ЕС получава финансови и политически ресурс. Така получаваме възможност за развитие и международен престиж. Освен това получаваме възможност да станем част от начина на администриране и управление на проспериращи държави. Към това прибавяме и разбирането за заобикалящите ни проблеми, с които не можем да се справим сами и надеждата, че в партьорство с други като нас (били те малки или големи) можем да постигнем повече.

Повече, интеграция - повече възможности

Именно третата хипотеза е вътрешната движеща сила на европейската интеграция. В иначе елементарните предположения в нея се съдържа нещо много ключово. Първо, хипотезата на международното равноправие тръгва от разбирането за това какъв си сред останалите, каква роля имаш в момента, какво се очаква от теб и какво искаш самият ти от себе си. Второ, тя съдържа в себе си вътрешен политически консенсус за това какво е правилно в администрацията, управлението и международните отношения, за това какво е желателно и за това какво не е. Тази хипотеза не предполага разделянето на света на добри и лоши, а създаването на система за оценка на предизвикателствата и механизми за тяхното разрешаване. В тази хипотеза многостранното партньорство е приоритет. И най-важното: тази хипотеза предполага разбирането, че общностния интерес допълва и донякъде замества националния. И оттам, готовността да се разделим с част от националното, така както правят останалите, за да можем да постигнем повече.

ЕС е проект, много различен, от политическите проекти вътре в една страна. Той е не толкова политически проект, колкото координационен механизъм на политики. Тези политики обаче колкото и технократски да са, винаги имат някакви последствия в политическото. За това е необходима ясна визия за политиките и политическото и кристално ясното разбиране за равноправие, партньорство и общностност. С други думи, външните шокове продължават да определят дневния ред, но са допълнени от вътрешна двигателна сила, която се опитва да им влияе чрез мощната политическа воля на 27 нации и могъщата сила на 500 милионен пазар.

Но да се върнем у нас. Може би някога България отново ще стане световната сила от ханските времена, но на този етап ще трябва да си решаваме проблемите заедно с партньорите ни под шапкана на ЕС. Там имаме уникаланата възможност да усвоим добри управленски практики, и, най-важното, новото мислене за това как да оценяваме проблемите и заплахите и как най-ефективно да ги разрешим. Ако България имаше подобно мислене, нямаше реформите във въоръжените сили да боксуват; нямаше да има аргумент, че 40 000-на войска е твърде малка; нямаше да има контрол на организираната престъпност над управлението и превръжането му просто във власт.

По този въпрос се питам: ИМА ЛИ В БЪЛГАРИЯ ДЕБАТ ЗА ТОВА КАКВА БЪЛГАРИЯ ИСКАМЕ? ИМА ЛИ ДЕБАТ ЗА ТОВА ОТ КАКЪВ ЕС ИМАМЕ НУЖДА? И ЕС и българите се оплакваме от корупцията и липса на правилни и дългосрочни управленски решения. Обаче когато единствената ти цел е да те приемат в някой клуб и единственото ти отншение към него е като към дойна крава, тогава няма какво да се изненадваме! Когато нямаш стратегия за сигурност и не знаеш акви са ти проблемите – няма как да ги решиш!

Дебатът за ЕС приключи в България някъде през 2000 година, когато започнаха преговорите за присъединяване. Поддържаше се известно напрежение до 1 януари 2007, но след това нещата се сведоха само до мониторинг докладите и партньорските проверки. С други думи – ако ЕС не ни следи и не ни предупреждава за разни нередности, ние с него не се занимаваме. Ако може и той да не ни се бърка. В обществения дебат ЕС почти напълно го няма. Откакто България се присъедини към ЕС, страната ни не може да си позволява да си гледа пъпа, а трябва да демонстрира готовност за мнение, визия и участие в разширяването на общнстния интерес. Това не може да стане с двама офицери, пратени към мисията на ЕС в ЧАД, 10 наблюдатели и един джип в Грузия или с 900 млн. лв. вноска в бюджета на ЕС. Това не може да стане докато в България няма дебат за това в какъв ЕС искаме да живеем и каква да е ролята на България в него. Не може без нацонален консенсус на всички групи от обществото и всички значими партии в България.

Евро-изборите са много добър повод за такъв дебат.

Неопитността и близостта им до националните избори

Гласуването на изборите за ЕП е важен начин да покажеш какво бъдеще за ЕС искаш. Но той е само началото...

обаче е голяма пречка. Опасявам се, че дебата за това накъде отива ЕС и как стои България сред партньорите си там ще се подмени с празнодумие и вътрешни проблеми. Последните няколко дни в. Дневник публикува материали за кандидат депутатите и за дейнсотта на тези, чиито мандат изтича. Дано не спрем дотук с интереса към ЕС. Това е събитие, което не трябва да се пропуска. Гергьовден също беше важна дата, но вместо да има дебат за политическата храброст в България, за новата роля на НАТО,  за Въоръжените Сили на България и новия закон за тях, ние гледахме безобидния филм  за Аспарух и се гордеехме, че сме българи и сме сритали Византия. Някогаси…

Ако и изборите за европейски парламент станат като честването на Гергьовден, скоро съвсем няма да ни остане с какво да се гордеем. Започвам броенето на европейските теми в предизборната кампания без големи очаквания. Дано да греша…

Call for Democracy

Подлост или Демокрация?

Позволявам си да копирам част от отвореното писмо на един Едвин Сугарев. Защото истинските демократи искаме да се борим за правото на всеки да отстоява своето мнение и да има представителство.

<<<Българският премиер има една любима политическа рожба и нейното име е Държавната агенция “Национална сигурност”. ДАНС се роди в битката за влияние между Сергей Станишев и президентския наместник в правителството – Румен Петков. Тогава вътрешният министър бе принуден да подаде оставка заради тайната си среща с тъй наречените “братя Галеви” – дупнишките феодали, които от месеци са в ареста за рекет и организиране на престъпна група.

В същото време Алексей Петров, агентът на НСС под прикритие, който организира тази среща и на чийто терен се проведе тя, не само че не беше санкциониран, но беше и повишен в ранг на личен съветник на Петко Сертов в ДАНС – въпреки добре известните си контакти с престъпния свят. Чрез него и други подобни фигури Сергей Станишев на практика превърна ДАНС инструмент за оказване на политически натиск и острие за политическа разправа.

Последният пример: само един министър, Николай Василев, се противопостави на позорната сделка с Ирен Кръстева. Дни след това ДАНС започна разследване срещу него. Подобна употреба на тайните служби за политически цели е опасна: тя е връщане към традициите на Държавна сигурност. Тя е и подла – и тази подлост трябва да бъде наказана.

Сергей Станишев и неговата политическа шайка си даваха много ясно сметка, че законодателната екзекуция на българската опозиция няма да бъде посрещната с овации от мислещите български граждани. Затова си потърсиха политически мекерета, които да задействат гилотината вместо тях. И ги намериха – в лицето на глашатая на ДАНС Яне Янев, неговата “консервативна” партия и неколцина провокатори от СДС, използвани вече със същата цел – за бламиране и блокиране на дясната коалиция.

С техните подписи беше свършена мръсната работа вместо управляващите: беше внесено предложението за вдигане на изборния праг от за коалиции 4 на 8 процента. Това е подло и тази подлост е политическата идентификация на партията “Ред, законности и справедливост”.

След нея е ясно поне едно: няма никакъв консервативен проект, Джефри ван Орден напразно е бил път до София. Яне Янев и партийката му нямат нищо общо нито с консерватизма, нито със справедливостта, нито с българската опозиция. Те принадлежат към тройната коалиция и служат като нейно мюре, като нейни шутове и нейни момчета за мръсни поръчки. Тази роля е позорна и подла и тази подлост трябва да бъде наказана.

Как? Като им обърнем гръб – защото не заслужават повече. И като им повторим истината, която е видна от вчера: Яне Янев, Иван Колчаков, Георги Марков и компания са просто мекератата на тройната коалиция. Който иска нов мандат за сегашните управляващи, нека гласува за тях.

Подли са още много неща. Подло е да се хвалиш, че за четири години се построил шейсет километра магистрали, а подведомствените ти Батковци да сключват договори за стотици милиони с родните си братя – и да бастисват доброто име на България в очите на цивилизования свят.

Подло е да обещаваш на избирателите си да се бориш срещу корупцията и да поемаш гаранции да разрешиш казуса с царските имоти, а после да сключиш корупционно-коалиционна сделка с въпросния, с извинение, цар. Подло е се пишеш социалист и да обещаваш социална справедливост – и в същото време да къташ в най-висшия си партиен орган нагло охранени олигарси, на които да правиш подаръци от мащаба на Пловдивския панаир.

Подло е да говориш за “двойните стандарти” на ЕС към България, а сред твоите политически спонсори да са точно далавераджиите, съдени за доказани злоупотреби в размер 7.5 милиона евро. Подло е и техните авери в ЕС да са вече ефективно осъдени, а българския съд да бави топката по делата срещу реалните извършители – заради твоя политически чадър над тях.

Подло е да говориш за националната сигурност на България и в същото време да работиш за пълната й енергийна зависимост от Русия.

Подло е да лъжеш хората с приказки за по-доброто им бъдеще, като в същото време подготвяш безумни мегаломански проекти, които ще висят на българската шия поколения наред.

Подло е да говориш за справедливост и да делиш властта с политическа корпоративна групировка, чийто лидер се пъчи с обръчите си от фирми и хвърля в лицето на хората предизвикателства от рода на това как не яхта, а летяща чиния би си купил, стига да имаше възможност.

Подло е да се гордееш с верую, отпечатано в пъстра книжка с название “Защото сме социалисти”, когато никакъв социалист дори не си, ами си най-обикновен комуняга – и не случайно и ти самият, и елитът на твоята властова свита са все синове или внуци на онези, които тормозеха България в течение на половин век.

Подло е цялото това време, с което ни удари тройната коалиция: прогизнало от корупция, затънало до шия в простащина, култивиращо липса на морални критерии, политическа амнезия и чалга-култура. Подло е и цялата тази четиригодишна подлост трябва да бъде наказана.

А ще бъде наказана, като ги изпратим там, където отдавна им е мястото: в историята. Затова нека си гласуват изборните капани, нека следващата седмица гласуват нова, по-висока изборна граница за коалиции.

Ние пък ще направим така, че тези капани да не проработят. Българинът има инструмент, с който да изрази протеста си – и това е неговия глас в предстоящите парламентарни избори.

Можем ли да го постигнем? Можем го. Стотиците хиляди, които бяха на митинга на Орлов мост през 1990-а, не са се стопили в небитието, нито пък са се присъединили към днешната каста от подлеци. Трябва само да си повярват, да се убедят, че има смисъл да се опитва отново и отново, че не сме овце, които някакви пастири водят накъдето им скимне, че съдбата ни – и личната, и общата – е в нашите собствени ръце.

Знам много добре възраженията, съмненията, аргументите против. Знам – защото и аз съм възразявал, съмнявал съм се и съм имал аргументи против – и продължавам да ги имам. Знам, че наличната десницата съвсем не е идеалният тим, че бъдещето, което би я очаквало като управляваща България, съвсем няма да е розово и безбурно.

Само че това е, с което разполагаме днес. Няма как и откъде да си внесем друго политическо представителство. Единственото реално оръжие, което имаме в ръцете си, е нашият избирателен вот.

В дългия си път съм имал и имам много съмнения, нанасяни са ми много рани, които болят и до днес, казвал съм открито и най-неприятните истини за тези, които днес водят дясната коалиция. Само че сега е време разделно – и загърбвам огорченията, оставям ги настрана. Ще гласувам за тях – въпреки всичко. И призовавам всички свои приятели – всички огорчени, наранени, изстрадали десетилетията на мизерния български преход да го направят.

Без тази подкрепа да е безусловна: защото една от причините, поради които сме на това дередже, е че не потърсихме овреме отговорност от тези, на които бяхме гласували доверие. Но и без лични амбиции – и само с една надежда – за повече истинност и автентичност в българския живот. Защото живеем във времена на подлост и тази подлост трябва да бъде наказана. И защото България заслужава по-достойна съдба. И всички сме отговорни пред нея. >>>

The (Troubled) Future of Al-Qaeda

Al-Qaeda is in trouble.

It still poses imminent and significant threat to many societies and states, but there are signifiers of an internal corrosion.The organization is losing ground because of the waning support for the justification of its methods and ideology. It still has a lot of potential recruits, but this is driven mostly by events on-the-ground rather than any logical coherence and popular acceptance of Al-Qaeda’s strategy. Here I will state 4 reasons why Al-Qaeda is in trouble. None of them will have anything to do with the military presence of the International Community in Afghanistan or Iraq. Rather, I will focus on the internal divisions in the organization and the Islamic world.

Reason 1: Al-Qaeda’s goals are detached from its supporters.

Al-Qaeda’s main goal is to create Muslim Kalifat, but few of its supporters take this cause to heart. Rather the support for Al-Qaeda comes from contingent events and personal tragedies that happen in the wars in Afghanistan and Iraq. When an air strike hits Muslim wedding, those opposing the foreign military presence would gain support. This is where the majority of the backing of Al-Qaeda is coming from. When it comes down to creation of Muslim Kalifat or imposing the Taliban social rules, Al-Qaeda does not look as strong.

Reason 2: Al-Qaeda’s ideology is cut off from the Muslim clergy and intellectuals.

Even among those Islamic scholars who support the Jihad there are very few who can give religious justification to the brutal terror and the killing innocent civilians – the primary strategy of Al-Qaeda. Former jihadists have questioned the religious basis of suicide bombings and al-Zawahiri  has failed on a number of occasions to give sufficient justification for this method. Religious thinkers, who have previously supported bin Laden’s war, now turn against him and his network. In the very religious society    of the Middle East and Central Asia they are often the only authority and have enormous influence over the population.

Jihadist fighters fear that dying in the name of bin Laden and Al-Qaeda will not serve the Islamic purpose that they proclaim. As Dr. Halbawi, a Muslim religious scholar said for BBC “They [jihadists] are not afraid of terrorism laws or security forces, or prison. They are afraid to go to hell”. The godfather of jihadist thought, Said Imam, also repudiated al-Qaeda in his latest devastating treatise and condemned resorting to violence. Influenced by the leading Islamic scholars, people are increasingly truing their backs on Al-Qaeda. With sharp criticism against Al-Qaeda that is cemented in the religious authority of the Muslim countries, Bin Laden is running into deep trouble in the long-run. He may still get support from Pakistan and Afghanistan’ tribal areas, but on a larger scale, he is losing the battle for hearts and minds, because of its anti-humane techniques that are with contradiction with the Muslim faith.

Reason 3: Al-Qaeda does not have state support.

No state machine channels resources to it and no state provides safe haven for its leaders. The opposite: rich or poor, Christian or Muslim, countries are allocating troops and money to irradiate international terrorism and rebuild Afghanistan. Except a few mountainous regions in Central Asia bin Laden and his people are outlawed almost everywhere. It is natural for a state not to align with him, because the kind of power he wields and wants to establish for the Kalifat is anti-state in its nature. The most obvious example is Pakistan, a country which greatly fears al-Qaeda and its terrorist tactics. Although in Pakistan Bin Laden has strong grass-root support, a closer look at this shows that it comes mainly from the Pashto population in the West and aims at pushing the foreigners away rather than establishing new power relations. So with failing religious support and without the power of a protector-state Al-Qaeda can only feed onto the war tragedies of the locals and the mistakes of the International Community which often acts in uncoordinatedly and loses ammunitions, thus unconsciously arming al-Qaeda.

Reason 4: Al-Qaeda’s methods are unpopular among ordinary people.

This stems from the brutality of the terror that the network resorts to. Even    after bombings in Christian cities, there is a widespread disapproval of  al-Qaeda’s actions. Not to mention, that killing Muslim brothers severely   undermines al-Qaeda’s legitimacy. Attacking western militaries is one thing, but many attacks target local security forces or even civilians. Often al-Qaeda deals with local oppositions by using the same kind of terror and destruction. There have been voices that much Muslim blood has been spilt because of al-Qaeda and this has brought no good to the communities that support the network. That is why some of them are now turning against it.

Nevertheless al-Qaeda is still a serious threat with its grass root support (even in European states). Often in many areas locals with little access to religious knowledge, education and no social perspectives turn radical. The power of Madrassa in the Federally Administrated Tribal Area in Pakistan should not be underestimated, as should not be the support al-Qaeda gets from Iran.

Therefore the threat should not be misjudged. It must be effectively dealt with but kinetic force is not the only proper way. It is necessary, but greatly insufficient. Understanding the Muslim jihad debate is needed and aligning with the moderates in it will probably give a big advantage of the West in winning the hearts and minds of many radical Muslims. What is needed is the rethinking of western states’ soft policies in the war on terror and more emphasis the internal corrosion of the Al-Qaeda. Of course, by itself sending aid workers and building schools is ineffective. Reconstruction can come only after stabilization. And stabilization comes only after there is a continuous and sustainable security provision.

Задължителен ли да е българският?

Напоследък от различни места получавам една  петиция, която сигурно сте получили и вие – за защита на българския език. На кратко: През март Лютви Местан, председател на парламентарната комисия по образование, внесе нов законопроет за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за Народната Просвета (ЗНП). Той отменя едно от Държавните Образователни Изисквания (ДОИ), а именно „усвояването на книжовния български език” (т.4, чл.16 от ЗНП). Според много това премахва българския език от образователната система. Според други, това е козметична промяна на закона, а обучението по български и на български се урежда от Наредба №2 на Министърт на Образованието от 18.07.2000г.. Това поставя въпросът може ли наистина българския език да отпадне от учебното съдържание ако тази наредба се смени. Направих си труда да прегледам последните промени в тези нормативни актове, което ме наведе на следните мисли.

В ЗНП чл.17 се посочват видовете нормативни актове, с които се приемат Държавните Образовантелни Изисквания, като за учебно съдържание и усвояването на книжовния български език (т.3 и 4 на чл. 16) това става с  Министерска Наредба. Липсва подобна за книжовния български, но пък има наредба наредба за учбното съдържание. 

Въпросната НАРЕДБА №2 е приета на 18.05. 2000г. и последно е изменяна през 2006 (ДВ. бр.58 от 18 Юли 2006г.) Тези изменения се касаят за обучение по информациони технологии и не засягат чл 16 и 17 на ЗНП и Държавните Образователни Изисквания. Накратко в наредбата става върпос за необходимото ниво на езикова компетентност в различните етапи на образованието. В Наредба №2 наистина не се споменава изрично българският език. Изискванията за гладко ченете, за спазване интонацията и поставяне на логическо ударение могат да бъдат прилагани за който и да е език.  В т. 1 на приложението обаче се казва следното:

„ Изучаването на български език и литература в средното училище цели постигане на определено равнище на комуникативна компетентност чрез: 1. Овладяване на знания, умения и отношения, формиращи езиковата компетентност, а именно: овладяване книжовната норма на българския език (ЗНП, ДВ, бр. 36 от 1998 г.);”

По този начин наредбата недвусмислено поставя в контекста на изискванията си българския език. Цитираната т. 1 препраща към ЗНП, без да конкретизира обаче към коя негова част. Оставям на юристите да преценят докаква степен това може да се окаже проблемно.

Министерската наредба е подзаконов акт, подчинен на общите положения в закона (в случая ЗНП). За разлика от законите, Министерските наредби рядко влизат в общественото полезрение и не подлежат на задължително обсъждане или одобрение, както в Народното Събрание, така и  сред обществото.

Това поставя два въпроса:

1. възможно ли е Министърт на Образованието да промени цитираната по-горе разпоредба на т.1 Приложение 1 към Наредба 2 от 18.07.2000 г. и да залични българския език от там?
2. След като самата наредба препраща към ЗНП, до каква степен неговата промяна предполага последваща промяна на наредбата?

Отговорът на първият въпрос е категорично „да, възможно е”; а на втория оставям да се досетите сами, предвид факта че министерските разпоредби за подчинени на закона и трябва да са в синхрон с него. При противоречие от значение е по-висшият нормативен акт, в случая ЗНП.

На практика премахването на задължителното образователно изискване от ЗНП за изучаване на книжовен български език (чл.16, т.4) не означава автоматично, че министерската наредба, която го урежда трябва да отпадне. Такава наредба и в момента няма. Цитираната наредба касае чл. 16, т.3 – „учебното съдържание”. Тя също може да не се промени, тъй като никъде в закона не се казва нещо отменящо „овладяването книжовната норма на българския език”. Отпадането на изискването за усвояване на бългрски език, залегнало в проектозакона на Лютви Местан обаче премахва законовото задължение министерската наредба за учебното съдържание да се отнася за преподавано именно на български.

Какво става всъщност?

Българският продължава да е част от задължителното учебно съдържание, според наредбата на министъра, но се създава възможност за нейната промяна и премахването му като изрично посочен в наредбата за учебното съдържание. Това няма да противоречи на новия закон.  Следователно всичко е изцяло в ръцете на министъра, а както стана ясно от отговора на горните два въпроса той може без проблеми на измени наредбата еднолично във всеки един момент. За това гражданите най-вероятно ще разберат post factum.

Ако това бъде прието?

Създават се условия В България да не е незаконно да се учи в държавни училища на различни езици. Ще имаме изисквания за владеене на език, за преподаване на учебно съдържание, но не и изискване това да е на български. По тозиначин се създава възможност за лингвистично обособяване на общности, говорещи различни езици, които не са задължени да учат и разбират езиците на останалите общности.

Споредт националистическата позиция, езикът, който трябва всички да учат и да разбират е българският. По всяка вероятност това е така, но има и друг, по-добър либерален аргумент за изначалната погрешност на този законопроект. Една държава се държи на разбирането между отделните групи хора и комуникацията между тях. Това е ролята на държавните ни институции. Комуникацията означава непременно езикова комуникация и разбиране. Езикът е едно от нещата които държат отделните части на държавата заедно. С пормяната на закона се създава възможност този елемент на държавността  да отпадне, тъй като отделните лингвистични групи няма да са задължени да се разбират помежду си. Това означава постепенен, но сигурен държавен разпад. В момента българският език е фактор обединяващ държавността, а с премахването на задължението този език да се изучава, се създават условия за децентрализиране на държавността.

Трябва да отбележа, че има и други практики на езикознание, което подпомага държавността, т.е. не е необходимо да има един общо-институционален език. В Белия например има три лингвистични общностти, с гояма административна автономия, които се координират на федерално ниво. Тези езици се изучават от различните групи, с което се подобряват между-груповите връзки. Белгия е федерация. България не е. Както казах по-горе, според проектозакона отделните езикови общности няма да са задължени да учат и разбират езиците на останалите общности.

Това означава, че се създават условия за лингвистично обособяване, подобни страни имат най-често федерална структура (Канада, Белгия, Обединеното Кралство) или имат проблеми с лингвистичните си малцинства (Испания, Русия, Турция). При вторите лингвистичните различия захранват и етническите и културни различия, като видимо колкото по-слабо институционализирана е държавността и колкото по слаби са интеграционните процеси (Русия, Турция) толкова по-големи са равнищата на конфликт. За уважението към институциите в България и за интеграцията в обществото ни или добро или нищо!

Искаме ли България да е спед тези примери след няколко години?

Искаме ли да се подменя държавността в тази страна и да се създават дезинтеграционни сили?

Или искаме да да живеем в държава с добро управление, което да подлага законопроектите си на обществено обсъждане и което да работи за просперитет и хармония между всички обществени групи ?

Дотук с либералните аргументи. Обратно на политическите. Дадох примера с федеративното управление не случайно – обикновено такъв тип държавна структура гарантира на отделни групи и региони постоянно представителство в  централната власт, както и значителна самостоятелност от от него. Настоящото управление показа какво значи самостоятелност и необезпокояваност във власта – няма система на вътрешен баланс и контрол между институциите, а министерствата се феодализират и трудно други партии от управлението, опозицията или други министерства могат да ги наблюдават и контролират. Това в най-общи линии. Резултатите са видими. Сега пренесете това от централната власт в София на регионално ниво. Какво виждате?

Промените в Закона за Народната Просвета през мандата на 40-то Народно Събрание Проект на  ЗИД на ЗНП внесен от МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ на 25.01.2008г. приет на 16.05.2008 – В проекта на закона в §2 се предлага т.4 на чл.16 да се отмени. Въпросната точка гласи „[Държавните образователни изисквания се отнасят за:] усвояването на книжовния български език”. В крайния вариант на законопроекта, приет от НС тази поправка не фигурира. През мандата на това НС има 8 предложения за поправки в ЗНП. 2 от тях ( на независими депутати и ПГ на Атака) са отхвърлени. Някои от останалите са сляти, и в крайна смекта са приети 4 поправки. Само едно от предложенията касае чл. 16 и 17. То е отхвърлено в приетия краен вариант. Насотящият проектозакон е вторият опит да се заличи българския език от Държавните Образовантелни Изисквания по чл. 16 на ЗНП.   Тук явно става въпрос не за прецедент, а за систематичен опит за необоснована промяна на българското законодателство. А знаем за практиката на „бързо гласуване” преди избори. Това видяхме при изборния закон и  при новия Закон за Отбраната и Въоръжените Сили на България през април-май 2009