Сбогом, другарю!

Днес изпращаме окончателно Първанов от президентството. Защо това ме радва? Най-вече защото се отваря възможност за намаляне на политическото интригантство в България. Но нека не си правим илюзии за отиващия си президент. Той няма да си тръгне както Царя през 2009 (е ,сигурно ще си вземе вълчицата). Все пак Първанов има много качества, част от които, предлагам илюстрирани с текст и картина.

Без да навлизам в методологията на обществената оценка, събирам няколко основни качества на Георги Парванов, с които ще го запомня. Все пак, той бе и мой президент, макар, че така и не получих орден „Стара планина”.

Щедрият президент:

Лирическият герой на президента често спохождаше бизнесмени и политически другари със своя чувал ордени. “С 319 ордена “Стара планина” за един пълен и втори още недовършен мандат президентът Първанов успя за срине авторитета на отличието. Наред с наистина достойни българи с него бяха закичени и цял куп спорни фигури от прехода, свързани най-често освен със съмнителен бизнес и с бившата Държавна сигурност” пише Спас Спасов през 2010г. И наистина, девалвацията на държавните отличия ги обезсмисли и разми още повече обществената концепция за „особени заслуги”.

Защитникът на националните интереси:

Затруднявам се да си спомня моментите, в които президентската институция е била в основата на обществения консенсус по важен за страната въпрос. За сметка на това добре помня моментите в, които Първанов защитаваше чужди интереси. Сещам се за писмото до Молошевич и отказа му да подкрепи интервенцията на НАТО в Косово. На практика Първанов подкрепи продължаване на кръвопролитието, дирижирано от последния комунистически диктатор на Балканите – Милошевич.

„До Слободан Милошевич,
председател на Социалистическата партия на Сърбия
Уважаеми другарю Милошевич,
Бих искал да доведа до Ваше сведение позицията на БСП относно последните събития в Косово. Ние отхвърляме подхода на двоен стандарт и едностранно обвиняване на Югославия за създалата се ситуация в Косово… Парламентарната група на Демократичната левица декларира желание Народното събрание да приеме решение за неучастие на България във войната – нито пряко, нито косвено. Ние разглеждаме предложението за предоставяне на въздушен коридор на НАТО през България като много опасно за националната сигурност и за Балканите. Наивно и безотговорно е да се смята, че приобщаването към НАТО е гаранция за националната сигурност. Това би било авантюристично решение… ”

Друг пример за работата на Първанов по националните интереси е т.нар. от самия него „Голям шлем”, който циментира ролята на Русия в енергийния пазар и в политическия живот на страната за десетилетия. Но да не му се сърдим – Първанов като президент правеше това, което бе научил по времето на своята младост – да търси съвета на Москва и да слуша винмателно.

По връщането на откраднатите от СССР български държавни архиви обаче президентът не бе така настоятелен. За сметка на това по време на честите си посещения в Москва (на Запад нещо не му вървеше с поканите) искаше подкрепата на Руския патриарх по дела срещу България в съда в Страсбург. Иронично! Но това си е цяла парадигма за Външната политика на една страна и международните отношения.

Президентът в крак с времето

Пъравнов и НАТО

Критиката на страна, Първанов е човек с много добър усет на къде духа вятъра и се преориентира бързо. Когато стана ясно, че дори и левите европейски фондации ще отрежат подкрепата за БСП, той веднага прегърна членството на България в НАТО, срещу което до неотдавна беше протестирал.

За участието си в репресивния апарат на комунистическия режим „Държавна сигурност” самия президент казваше „от мен нито дума, нито ред”. Което малко след отчаяните му самопризнания се оказа меко казано невярно. Това обаче не му попречи, а напротив –направи го по-уверен да защитава устоите на хаоса на прехода, а именно влиянито на ДС в България след 1989 г. и трансформацията на политическата власт на БКП в икономическа; това, което положи основите на морална деградация, бързо забогатяване, вакуум в сигурността и цялото неравенство и несправедливост, които годините на дирижиран преход към пазарна икономика и демокрация в България докараха на всички нас.

Какъв президент ни трябва?

“Това може би е работа за човек, който ще може да ни представя не такива, каквито се страхуваме, че може да се окажем, а такива, каквито би ни се искало да бъдем.” Този цитат от Юлиян Попов е достатъчен. И доста добре стои предвид днешната смяна на караула на Дондуков.

Би ми се искало да има повече бизнесмени като Плевнелиев, повече политици като Плевнелиев, повече личности като Плевнелиев и повече държавници като Плевнелиев. Президентът Плевнелиев, за късмет на всички българи (не само онези, чиито кариери се ползват с милостта на ДС и нейните издънки), има мислене на държавник, а не на политик – т.е. не гледа към следващите избори, а към следващото поколение. Това което вижда, е това, което ни се иска да бъдем – хора със чиста съвест, със свободна инициатива, с ясни политики и реформирани институции.

В заключение

“Каквито и усилия да полага с подобно CV, Първанов няма как да избяга нито от имиджа на идеологическата си ретроградност, нито от същинската си принадлежност към миналото” (по Спас Спасов). Такава съдба и такъв лидер не заслужава дори и БСП.

Но нека помним Парванов с усмивка. Все пак, миналото трябва да се разбере, не е необходимо да се мрази. А е още по-хубаво, когато можем да му се посмеем 🙂